Откъс от книгата "Дворецът на бълхите" от Елиф Шафак

ДВОРЕЦЪТ НА БЪЛХИТЕ откъс КАЗВАТ, ЧЕ ИМАМ РАЗВИНТЕНА ФАНТАЗИЯ – най-деликатният начин да кажеш „Глупости“! Сигурно имат право. Когато започна да се притеснявам или да се чудя къде кога какво трябва да кажа, когато се страхувам от погледите на хората и се опитам да не покажа, че съм се уплашил от тях, когато искам да се представя на някого, когото ми се ще да познавам, когато се правя, че не зная колко малко познавам себе си, когато миналото изгаря душата ми и когато не мога да се примиря, че бъдещето няма да бъде по-хубаво, когато не мога да се възприема на мястото, на което се намирам, нито да бъда човекът, който изглеждам… дрънкам измислици. Измислиците са колкото далеч от действителността, толкова и от лъжата. Лъжата обръща истината наопаки. А пък измислиците я смесват с истината, така че е трудно да се разграничи едното от другото. Изглежда сложно, но всъщност е много просто. Толкова е елементарно, че може да се обясни само с една линия. Да кажем, че истината е хоризонтална линия. Тогава, това, което наричаме лъжа, ще бъде вертикална линия. Окръжността не е нито хоризонтална, нито вертикална. Нито е край, нито е начало. Можете да влезете в окръжността отвсякъде, стига да не сметнете мястото за начало. Няма начална точка, няма край. Откъдето и да тръгнете, винаги има минало. Лично аз не знаех, но чух от един мъдър човек, че навремето, когато кофите за смет в Истанбул били кръгли и с тенекиени капаци, младежите се забавлявали с една игра. Събирали се определен брой момчета и момичета – нито прекалено много, нито пък малко, а точно колкото е необходимо и непременно четно число. Върху кръглия тенекиен капак на кофата за боклук предварително означавали четири различни посоки. И за да отговорят на въпроса кога, във всяка посока изписвали с тебешир четири различни думи: Веднага – Утре – Много скоро – Никога. Бързо завъртали капака с помощта на дръжката по средата и играчът, който е на ред, светкавично слагал пръста си в една точка и спирал кръга. Всеки участник минавал по веднъж през този етап и така откривал за себе си кое точно е неговото време. При втория тур пишели четири отговора на въпроса на кого така, че да се паднат равномерно в средата на четирите посоки: На мен – На моята любов – На най-добрия ми приятел – На всички нас. После пак завъртали тенекиения капак, отново един по един поставяли пръста си в една точка и кръгът спирал. При третото завъртане идвал ред на отговора на въпроса какво ще стане. За да бъде справедливо, в оставащите осем празни места написвали четири хубави и четири лоши думи: Любов, Брак, Щастие, Богатство, Болест, Раздяла, Катастрофа, Смърт. Отново завъртали капака и най-после достигали до дългоочакваните отговори на въпроса кога на кого какво ще се случи: На мен – Богатство – Много скоро – На любимия ми – Щастие – Утре – На най-добрия ми приятел – Брак – Веднага – На всички ни – Раздяла – Никога… Не е трудно да започнеш. Като направя някои дребни промени в начина, по който се играе, мога да използвам тази идея. Първо, трябва да намеря времето на разказа: Вчера – Днес – Утре – В безкрайността. След това едно по едно трябва да спомена местата, които са свързани с историята: Мястото, на което дойдох – Мястото, на което се намирам – Мястото, на което отивам – Никое място. И така, идва ред на играчите: Аз – Един от нас – Всички ние – Нито един от нас. Накрая, без да нарушавам равновесието четири по четири, трябва да подредя вероятните резултати в останалите празни места. И по този начин, ако завъртя четири поредни пъти кръглия тенекиен капак на кофата за боклук, ще успея да направя едно хубаво изречение, с което да започна: „През пролетта на 2002 г. в Истанбул един от нас умря без време и линията се затвори в пълен кръг.“ ★ ★ ★ П Р Е Д И П Р Е Д И С Т О Р И Я ТА … Дойдоха. Дойдоха, но при първата им среща с града нито той успя да ги познае, нито пък те него. Павел Павлович Антипов не искаше нито ден повече да живеят на хотел и без да губи време, започна да търси подходящ дом. Все още не знаеше дали местните закони позволяват на чужденците да си купят къща. И въпреки това бе сигурен, че винаги ще се намерят хора, които за облаги или пари са готови на всякакви компромиси, и ни най-малко не се съмняваше, че ще намери начин да успее. Ала дори и той не очакваше такава възможност да се появи в рамките на десет дни. Веднъж бяха поканени на вечеря от собственика на хотела, в който бяха отседнали. На масата се оказаха до някакъв лихвар и когато той заговори, че в един от най-привлекателните квартали на града има започнат строеж, който не след дълго е бил спрян, тъй като собственикът неочаквано е фалирал, веднага разбра, че не бива да изпуска тази възможност, кацнала на пътя му. На следващия ден първата му работа бе да отиде на строежа, за който ставаше дума. Сградата не беше издигната на половина, както твърдеше лихварят. Нямаше нищо друго освен изкоп за изливане на основите. Но така беше по-добре, много по-добре. След което започна да издирва онези белогвардейци, които в началото на 1920 г. имаха същата съдба, но се бяха установили тук и бяха станали турски граждани. Смяташе, че по-лесно ще придвижи съдебните си дела, ако в документите му фигурира име на турски гражданин, ала не можеше да се довери на човек, който не беше с неговото потекло. Накрая се споразумя с едно скромно семейство – мъж и жена, които преди около двайсет години бяха приели турско гражданство. Имаха магазинче в Асмалъмесджит, в което продаваха изработени от самите тях изящни абажури и така осигуряваха съществуването си. Блокът се строеше от куха фирма, в която те нямаха акции. Павел Павлович Антипов не искаше да рискува. Много внимателно пресметна нещата и щедро се разплати с тях. При други обстоятелства ускоряваше решаването на проблемите, които изискваха повечко време и доста усилия, като развързваше кесията си. Не се оплакваше. За първи път от години пръскаше насам-натам пари, без да прави точна сметката. Докато беше във Франция, се спогоди с един архитект, арменец от Истанбул, със семейството на когото имаха общ бизнес, и не се притесняваше за разходите. Контролираше всички материали, искаше веднага да бъде информиран за всяко развитие на нещата. Макар че от време на време се допитваше до жена си за това как трябва да изглежда входната врата на блока, оградата на градината, парапетите на балконите, декорацията на фасадата, извивките на стълбището или пък мраморните плочи на входа, в общи линии правеше най-вече това, което искаше. И без друго Агрипина не изглеждаше много въодушевена от идеята да се занимава с такива подробности. Откакто бе дошла в Истанбул, повечето време прекарваше с прислужницата си арабка, която нито за миг не се отделяше от нея, и с болногледачката си от Елзас. Слушаше безкрайните им пререкания или пък съзерцаваше морето от прозореца на стаята в хотела. Докато наблюдаваше водите на Босфора, изражението на лицето ѝ не бе по-различно от онова, което придобиваше, докато съзерцаваше лозята от прозореца на клиниката във Франция. Освен това не изглеждаше щастлива от факта, че са се върнали в страната, където бяха погребали бебето си, и от време на време дори объркваше града, в който се намираше. Ала не изглеждаше и нещастна. Бе тъжна като свенлив трептящ дъждовен облак, не се докосваше до нищо, не проявяваше интерес към каквото и да било, просто гледаше Истанбул. Според Павел Павлович Антипов обаче изолацията на жена му от света не се дължеше на болестта ѝ, а на нейната невинност. По време на войните, които бе преживял, често се случваше да изпращат на фронта войници от различни националности, които дълбоко в себе си вярваха, че ако сред тях има поне един невинен човек, няма да им се случи нищо лошо и душите им ще бъдат възнаградени. Сега, за да успокои съвестта си, когато правеше баланса на един дълъг живот, самият той бе предприел това странно пътуване и се бе приютил при жена си с подобни очаквания. Външните стени бяха с цвят на пепел, черчеветата на прозорците и парапетите на балконите бяха боядисани в два различни нюанса – по-светъл и по-тъмен тон на сивото. Когато дискретните декори около двукрилата входна врата бяха напълно завършени, блокът засия с ослепителната си красота. Най-впечатляващата особеност на сградата, която по настояване на Павел Павлович Антипов бе построена в стил ар нуво9, въпреки че отдавна не беше на мода, бе, че етажите бяха напълно различни. Апартаментите на партера, сякаш за да се компенсира липсата на балкони, имаха много по-големи прозорци от останалите. Колкото до балконите, и те бяха различни на всеки етаж. Терасите на втория етаж бяха силно изнесени напред в изящен полукръг, а тези на третия етаж бяха по-прибрани, така че човек спокойно можеше да си седи, без да го виждат отвън. Балконите на четвъртия етаж бяха като тези на втория, само че вместо метални парапети имаха бордюр, украсен с релефни цветя, а в двата им края бяха закачени мраморни саксии, в които можеха да се отглеждат растения. Разликите бяха толкова фрапиращи, че човек се чудеше дали все пак обитателите на тези апартаменти живеят на едно и също място. Релефите на предната фасада, които балансираха украсата между прозорците на първия и втория етаж, силно привличаха вниманието. Тук в окръжност бе изобразен паун с малка глава и огромно тяло. Петте му пера, две отдясно, две отляво и едно точно на главата, стърчаха на различни страни. Едното сочеше към небето, а другите – към четирите посоки на света. В края на всяко перо бе нарисувано голямо око, красиво завършено с едва забележими щрихи, напомнящи мигли. В пълен контраст с това главата на пауна бе сведена надолу. Точно под краката му, в едва забележима овална рамка бяха изписани инициалите на съпрузите. – Как ще го кръстиш? – попита жена си, когато с гордост ѝ показа блока. Лек морски ветрец с аромат на жасмин повя и се понесе между тях. От устните на Павел Павлович Антипов се отрони обяснение, което тя не можеше да изрече: – Агрипина, това е твоето бебе, чиито очи са с цвят на пепел. Винаги ще те обича, но няма да очаква повече, отколкото можеш да му дадеш. Ще принадлежи изцяло и само на теб, но няма да иска да му се посветиш. Никога няма да предявява претенции, няма да плаче, няма да се разболява и няма да умре. Въобще няма да порасне. Ако ти не го изоставиш, и то няма да те изостави. Ще бъде наречено както ти пожелаеш. Как ще го наречеш? Агрипина Фьодоровна Антипова слушаше с вълнение шепота на морския ветрец. Помълча, помисли и със светнали очи отвърна: – Бонбон!